Началото

Цар Иван Асен I е единият от тримата братя Асеневци – основатели на Втората българска държава (ХІІ-ХІV в.). Народното му име е Асен (Асян), а кръщелното, според патриарх Евтимий, е Йоан (Иван). В някои извори е назован още Белгун, което  на старобългарски значело ”знаещ”, ”мъдър”. Асен, заедно с по-големия си брат Теодор (Петър) освобождава България от Византийско владичество. Въстанието избухва в Търново при освещаването на храма на Св. Димитър,  в края на октомври 1185 г. Още в първите дни и месеци Асен проявява своите превъзходни способности на организатор и пълководец. Скоро Северна България е освободена и са  предприети военни действия в Тракия .В едно нощно сражение при Верея той побеждава кесаря Йоан Кантакузин, пленява много ромеи и взема богати военни потреби и скъпоценности. Императорът изпраща срещу българите прочутия пълководец от българск и произход Алексий Врана. Но вместо да постигне победа над Асен и Петър, той вдига бунт и се обявява за император. Към него се присъединяват и български отряди. Пред Константинопол Врана е сразен и обезглавен. През това време българите нанасят изненадващи удари в различни градове и крепости на Тракия, нападат Агатопол (дн. Ахтопол) и докато императорът се притече на помощ, се отправят към Пловдив. Когато византийците тръгват в тази посока, българите внезапно се появяват в Странджа. По този повод византийският хронист Никита Хониат пише: ”Всичко това правеше единият от братята Асен, мъж извънредно съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение”.   През 1196 г. българите нанасят поражение на ромеите при гр. Сяр и пленяват зетя на императора севастократор Исак. Чрез него византийската дипломация организира вътрешен заговор. Същата година боляринът Иванко, родственик на Асеневци,  убива  цар Асен. Така този неустрашим и решителен владетел, чиято истинска стихия е войната, става жертва на заговор, с който се открива поредицата от цареубийства в търновския двор. Византийските хронисти обикновено го представят като жесток и безпощаден, дори обясняват смъртта му с предсказанието на ромейски свещеник, когото царят непожалил при завладяването на един град. Но те не могат да премълчат изключителните му качества на пълководец и държавник, освободител и строител на Второто българско царство и на неговата столица Търново.Цар Иван Асен І се жени два пъти. Първата му жена Мария умира след 1190 г. и той сключва брак с Елена, която му ражда двама сина – Иван и Александър. Първородният става цар след чичо си Калоян и Борил – под името Иван Асен ІІ (1218-1241).

Цар Калоян е най-малкият от тримата братя Асеневци. Един от най-бележитите български владетели, който чрез умела дипломация и решителни военни действия възвръща предишните територии на държавата, легитимира я в Европа и издига новата столица Търново като административен и културен център. Калоян е роден около 1168 г. При сключения в Ловеч мир с Византия през 1187 г. е отведен в Константинопол за заложник. След две години избягва, а през 1197 г., след убийството на Асен и Петър, поема управлението на Втората българска държава. Цар Калоян (1197-1207) си поставя за цел да обедини всички български земи под своя власт, като получи признаване на царска титла и скиптър. За тази цел той създава антивизантийска коалиция с Иванко, управителят на Пловдивска област и Добромир Хриз – самостоятелен владетел в Македония, по-късно към тях се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския владетел Йоан Спиридонаки. През 1201 г. Калоян превзема крепостта Констанция и освобождава голяма част от Тракия и Родопската област. На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой, но след отказа му подлага на смърт ромеите, спечелвайки си прозвището ”Ромеоубиец”. По предложение на Калоян се водят преговори с Византия. В началото на 1202 г. императорът Алексий ІІІ подписва мирен договор, с който признава освободените територии, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на ”ойкумена”, т.е. на целия свят, а другите владетели стоят по-ниско от него. През тези години Византия е все още непримирима към официалното признаване на българското царство.

Междувременно през 1202 г. започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ. Калоян влиза в оживена кореспонденция с папата, разменени са пратеничества и многобройни писма. На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква, на следващия ден 08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал (рекс) и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния. Калоян признава върховенството на Рим, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла като наследство от дедите му – Симеон, Петър и Самуил. През пролетта и лятото на 1205 г цар Калоян предприема военна офанзива в Тракия, Македония и Родопската област. През юни превзема Пловдив с помощта на местните българи. През пролетта на 1206 г. войната с латинците е подновена, Калоян обсажда Одрин и превзема Димотика и няколко крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис за общо настъпление срещу кръстоносците.  През есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин, но идва неочакваната вест за смъртта на крал Бонифаций Монфератски – господарят на Солунското кралство. На 4 септември българска стрела погубва прославения рицар, а главата му е изпратена на Калоян. В началото на м. октомври 1207 г.българската войска с подрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун. В нощта преди щурма цар Калоян е убит от куманския воевода Манастър – участник в поредния болярски заговор. Тялото на царя било пренесено още тогава в Търново. Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата ”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци.

След смъртта на цар Калоян, станал жертва на заговор през 1207 г. пред стените на Солун, България изпада в династическа криза. Наследяването не било още твърдо установено и към престола протягат ръце няколко племенници на Асеневци – Борил, брат му Стрез и Алексий Слав. В тази борба надделява Борил, оженва се за вуйна си – овдовялата царица и узурпира властта. Цар Борил се бори и срещу богомилите, като през 1211 г. свиква в Търново църковен събор, решенията на който са записани в т.н. Борилов синодик. Болярската опозиция подкрепя законните наследници, които през 1217 г. се връщат от изгнание, обсаждат Търново, залавят и ослепяват Борил. На власт идва цар Иван Асен ІІ (1218-1241). Чрез умела дипломация, династични бракове и силна централна власт Иван Асен II превръща България в могъща държава. Подчинява отцепилите се по времето на Борил боляри. През 1221 г. сключва договор с унгарския крал Андрей ІІ и се оженва за дъщеря му Анна-Мария, като получава Белградска и Браничевска област. Иван Асен II насочва външната си политика на юг към Епирската държава на Теодор Комнин. За да си осигури мир с българите, епирският владетел сключва съюз с Иван Асен ІІ, скрепен с брака на брат му Мануил Комнин с принцеса Мария. През 1228 г. цар Иван Асен ІІ е поканен за опекун на малолетния император Балдуин ІІ. По този повод епирският владетел Теодор Комнин тръгва на война срещу българите като съюзници на латинците. Сражението става на 09 март 1230 г. при крепостта Клокотница (до днешен Хасково). 

Епирските войски са напълно разгромени и Иван Асен ІІ взема в плен Теодор Комнин. След тази победа българският владетел превзема Тракия, Македония, Влахия и Албания. България отново излиза на три морета и си възвръща величието от времето на цар Симеон. Иван Асен ІІ налага своето влияние и над Сърбия чрез брака на една от своите дъщери със сръбския княз Стефан Владислав. След победата при Клокотница започва да се титулува ”Цар на българи и гърци” и построява в Търново църквата ”Св. Четиридесет мъченици”. След това той става дарител на много църкви и манастири. По времето на Иван Асен II България е в стопански подем, секат се златни, сребърни и медни монети, развива се търговията, за което свидетелства Дубровнишката грамота, издадена през 1230 г. Търново се превръща в икономически и културен център, наричан ”Третият Рим”. През 1231 г. се влошават отношенията с Латинската империя поради приемането на йерусалимския владетел Жан дьо Бриен за настойник на малолетния Балдуин ІІ. С подкрепата на папата през 1232 г. унгарците нахлуват в Белград, Браничево и Видин, но биват отблъснати от севастократор Александър. Така се стига до разрив със западната църква и прекъсване на унията, сключена от цар Калоян през 1204 г. През 1235 г. Иван Асен ІІ сключва съюз с никейския император, скрепен с брак с дъщерята на Иван Асен ІІ – Елена. По силата на този договор и на църковния събор в Лампсак е възстановена Българската патриаршия (1235). Постигнат е в пълна степен разцветът на Средновековна България. Българите подкрепят Никея при обсадата на Константинопол през 1236 г. През 1237 г. Иван Асен ІІ се оженва за Ирина, дъщерята на Теодор Комнин и установява мир със съседите си. По това време от изток идват татарите. Българският владетел е първият, който разбива един техен отряд през пролетта на 1241 г. Цар Иван Асен ІІ умира на 24.06.1241 г., като оставя на своите наследници една могъща държава.

Преди встъпването си на търновския престол Константин Тих е един от най-силните боляри в Югозападна България. По време на династическата криза през 1256 г. той спечелва доверието на болярския съвет в Търново и бива обявен за цар.  Оженва се за Ирина, внучката на Иван Асен ІІ и дъщеря на никейския император Теодор ІІ Ласкарис, като възприема фамилното име Асен. Политическата обстановка в страната налага Константин Тих Асен да се справи с вътрешни и външни противници. През 1259 г. от северозапад нахлуват маджарите. Българският цар предприема контраудар и превзема Северински Банат. В отговор на това маджарският магистър Лаврентий отблъсква българите и избесва стотици пленници край Дунава. Маджарският престолонаследник предприема нов поход, превзема Видин и Лом и дори достига до Търново. Константин Тих-Асен прогонва нашествениците с помощта на деспот Яков Светослав, самостоятелен управител в северозападните български земи. През 1268 г. неочаквано умира царица Ирина, жената на Константин Тих Асен. Византийският император предлага племенницата си Мария за съпруга на овдовелия български владетел, като обещава за зестра Месемврия и Анхиало. Константин Тих Асен приема тържествено ромейката през 1269 г. Михаил VІІІ Палеолог не дава обещаните градове под предлог, че ще почакат раждането на престолонаследник. През 1268 г. неочаквано умира царица Ирина, жената на Константин Тих Асен. Византийският император предлага племенницата си Мария за съпруга на овдовелия български владетел, като обещава за зестра Месемврия и Анхиало. Константин Тих Асен приема тържествено ромейката през 1269 г. Михаил VІІІ Палеолог не дава обещаните градове под предлог, че ще почакат раждането на престолонаследник. Това увъртане на императора продължава и след раждането на син от Мария. Самата царица настоява за война срещу измамния си вуйчо.За българите се явява нов силен съюзник – неаполитанският крал Карло Анжуйски. Той изгражда антивизантийска коалиция, в която участват и българите. Съвместният поход срещу Константинопол обаче се проваля поради сключването на съюз между Михаил VІІІ Палеолог и татарския хан Ногай. Същият се оженва за Ефросина, незаконна дъщеря на императора. Така Михаил VІІІ Палеолог тласка татарите към война с българите. През 1274 г. татарите  предприемат голямо нахлуване в Северна България. През следващите години техните  набези зачестяват и  опустошават страната.  Константин Тих Асен се решава на мъжествена постъпка. Той излиза със своята малка войска срещу въстаниците, но претърпява разгром и бива посечен от меча на Ивайло. Образът на този български цар е съхранен от фреските на Боянската църква, представящи го във времето на неговото величие и мощ. От портрета ни гледа благороден мъж с одухотворена осанка на истински аристократ и владетел от средата на ХІІІ век. Независимо от трагичния му край и неуспехите му, цар Константин Тих Асен е владетел с широк ренесансов хоризонт.

Цар Ивайло е едно от уникалните български явления в европейска история, както и богомилството. Селски цар, вожд на въстание, който се оженва за законната търновска царица Мария. Нееднократен победител над татарите и над византийците, накрая принуден да потърси помощ от тях и да намери там смъртта си. Византийските историци го наричат с най-обидни и презрителни имена, но не могат да премълчат успехите му, заплашващи и целостта на империята. За тях той е Лихана, Бърдоква (зеленчук, зеле, маруля), прозвища, напомнящи за низшия му произход. Предполага се, че е роден някъде около Провадия, където спечелва и първите си победи над татарите през 1277 г. Свинар, който започва да говори на хората, че ще извърши ”нещо голямо” и че е ”призван от Бога” да спаси страната от татарите. Това ”божествено откровение” е първото важно условие за успеха на Ивайло. През 1277 г. той организира дружини от съмишленици и след няколко сражения прогонва татарите отвъд Дунава. Тези успехи правят народния водач твърде популярен и към него се присъединяват много селяни, дори и боляри. В същото време византийският император, който следи внимателно събитията в България и затова дори се премества в Одрин, решава да постави на търновския престол своето протеже Иван Асен ІІІ – синът на цар Мицо Асен (1256-1257). Оженват го за императорската дъщеря и към Търново тръгва пратеничество с цел да убедят царицата Мария да отстъпи престола. Овдовялата търновската царица Мария и болярският съвет  са изправени пред важен избор. 

И тогава неочаквано за византийския император и за европейските дворове царицата праща при Ивайло делегация, чрез която му предлага ръката си и престола.  През 1278 г. селският вожд влиза в Търново и приема короната на българските царе, като се оженва за Мария със споразумението, че ще гарантира правата на нейния син Михаил върху престола. Междувременно татарите отново нахлуват в Добруджа и Ивайло през 1278 г. предприема поход срещу тях, като успява да ги прогони. Обстановката обаче се усложнява, защото в България навлизат византийски войски, които водят Иван Асен ІІІ, за да го поставят на трона. Ивайло е принуден да води война на два фронта. Воеводите му проявяват изключителен героизъм срещу ромеите, но византийците приближават Търново, като пускат слуха, че Ивайло е убит в битка с татарите. Това сломява съпротивата на столицата и Иван Асен ІІІ (1279-1280) е обявен за цар. Славата на Ивайло като ”добър и справедлив цар”, селски вожд и защитник от татарите остава в народната памет за векове. Не случайно след неговата смърт още през 1294 г. в Тракия се явява някой си Лъжеивайло, за който византийския историк Георги Пахимер пише: ”Само името Лихана беше достатъчно, хората му да спечелят победа, където и да се явят. Така за кратко време се събраха несметно число войници”. Краят на селската война в България и на цар Ивайло е трагичен. Но този трагизъм се дължи на невъзможността през ХІІІ век да се реализират политическите и социални идеали на селяните и на техния  вожд.

Цар Иван Александър (1331-1371) е роден в началото на ХІV век  и се смята за потомък на Асеневци и на Тертеровци. С военна сила, умела дипломация и династични бракове той издига българската средновековна държава като културен и духовен център, но преживява и нейното разпокъсване. През първите години на своето управление царят постига военни победи срещу Византия. В битката при Русокастро (18.07.1332) Иван Александър разбива Андроник ІІІ и сключва мир, според който присъединява черноморските градове Месемврия и Анхиало към България. Договорът е скрепен с женитбата на престолонаследника Михаил Асен за дъщерята на василевса. Уреждат се и отношенията със Сърбия. Иван Александър жени своята сестра Елена за младия сръбски крал Стефан Душан. След това Елена играе важна роля в сръбската политика. От 1341 до 1347 г. във Византия пламва нова гражданска война между Йоан Кантакузин и Ана Савойска, майка и регентка на малолетния император Йоан V Палеолог. Кантакузин вика за съюзници турците и изпраща Умур бей към българските владения в Добруджа. Това предизвиква българската подкрепа на Ана Савойска, която отстъпва на Иван Александър Пловдив, Станимака и Кричим. Кантакузин повиква нови турски отряди срещу българите. На 07 юли 1345 г. в сражение срещу ромеи и турци загива родопският воевода Момчил – главния защитник на българите. Така с подкрепата на Йоан Кантакузин османските набези продължават. През периода 1349-1355 г. османските набези стигат чак до Средец (София), където в битките загиват синовете на Иван Александър – Михаил Асен ІV и Иван Асен ІV. През 1355 г. България и Византия сключват нов съюз, но и той се оказва неуспешен. Иван Александър се развежда с влахинята Теодора І и се оженва са еврейката Теодора ІІ, като обявява за престолонаследник сина си от втория брак Иван Шишман.  През 1356 г. Иван Срацимир се обявява за самостоятелен владетел на Видинското царство.

В Добруджа управлява самостоятелно деспот Добротица, когото самият цар Иван Александър дарява през 1369 г. с деспотска корона и крепостите  Варна, Емона, Козяк и Дръстър, заради помощта за прогонване на маджарите от Видин. През 1364 г. Йоан V Палеолог отново превзема Месемврия и Анхиало, Иван Александър търси турска помощ, но се намесва граф Амедей VІ Савойски и отнема черноморските български градове в полза на Византия. Поради феодалната разпокъсаност и борбите за надмощие отношенията между балканските държави стават все по-разединени. През 1369 г. Мурад І завладява Одрин, а през 1370 г. Пловдив и Боруй (Стара Загора) и става непосредствена заплаха за Търновското царство. Цар Иван Александър умира на 17.02.1371 г. Управлението му е съпроводено от религиозното движение на исихазма и нови гонения срещу богомилите. В Търново се провеждат църковни събори срещу еретиците. Иван Александър се проявява като изключителен меценат и дарител. Забележителни паметници на културата са Лондонското (Иван-Александрово) четвероевангелие, българският превод на Манасиевата хроника и други книги с художествени миниатюри. В България процъфтява богата средновековна култура и се създава Търновската живописна и книжовна школа.

Цар Иван Шишман е син на цар Иван Александър (1331-1371), роден от покръстената еврейка Сара-Теодора ІІ вероятно през 1350 г. Той наследява престола след смъртта на своя баща поради факта, че първородният син от първата жена Теодора Басараб – Михаил Асен, загива в бой с турците. Вторият син  Иван Срацимир става владетел на Видинското царство (1356–1397). Така с мотива, че Иван Шишман е ”багренороден”, т.е. роден след възцаряването на своя баща, царицата еврейка извоюва търновския престол за своя син. Иван Шишман сварва страната разделена на три държави. Той управлява Търновското царство, което обхваща Северна България от Силистра и Провадия до Оряхово и Враца, Софийска област и част от Северна Тракия. Във Видин владетел е брат му Иван Срацимир, а в Добруджа – деспот Добротица. След битката при Черномен (26.ІХ.1371 г.) пътят на османците към българските земи е открит. Султан Мурад превзема цяла Западна Тракия, Костенец, Самоков и Ихтиман. За да задържи настъплението на завоевателя, Иван Шишман е принуден да води преговори за мир и да се признае за васал. Условието е  да даде сестра си – хубавицата Кера Тамара – за жена на султана. Така през 1373 г. търновската принцеса се обрича на турския харем за България. В края на 70-те години на ХІV в. многочислени османски войски, предвождани от Лала Шахин, се насочват към София. Софийското поле се явява ключово за по-нататъшните военни действия. Участието на цар Иван Шишман в битките в Софийското поле е възпято в народните песни. Турският пълководец обсажда софийската крепост, която се брани героично под командата на воеводата бан Янука.  По време на лов в околностите на града войводата е пленен. Градът е превзет през 1385 г. През 1386 г. цар Иван Шишман води война и срещу влашкия владетел Дан І (1384-1386), когото побеждава и убива. ​  Населението на Търново е подложено на жестокости, а градът на разорение. Екзекутирани са 110 видни боляри и първенци, голям брой от членовете на знатни семейства са изпратени  в Мала Азия, а патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир.  След завладяването на Търново ударът на султан Баязид се насочва към Никопол, където се е укрепил цар Иван Шишман. Причината българският владетел да предпочете Никополската крепост е ключовото й разположение на брега на р. Дунав, откъдето поддържа връзки с Унгария и влашките земи. Според едно турско известие градът е превзет след обсада. Цар Иван Шишман е обезглавен по заповед на султан Баязид на 3 юни 1395 г. в Никопол. Историческите сведения за тези събития са кратки и противоречиви, но заедно с народните предания и легенди разкриват истината, че българите под водачеството на цар Иван Шишман защитават храбро и героично своята земя. Незабравим през вековете остава образът на българските войни: ”Кон до коня, юнак до юнака”, ”воевода им сам цар Иван Шишман”, които отиват към Софийското поле да се бият за ”българско име, за българска вяра”.

Цар Иван Срацимир е владетел на Видинското царство, втори син на цар Иван Александър (1331-1371) от първата му съпруга Теодора, дъщерята на влашкия воевода Иванко Басараб. Той е роден в Ловеч през 1325 г. в дома на дядо си деспот Срацимир, на когото е кръстен. Цар Иван Александър има петима синове и три дъщери от два брака. Престолонаследник е първородният му син Михаил Асен, но Иван Александър обявява за царе и двамата му братя Иван Срацимир и Иван Асен ІV, което поражда съперничество между тях. През 1345 г. той изпраща първата си жена в манастир и се оженва за красивата еврейка Сара, покръстена с името Теодора ІІ. Под нейно влияние за престолонаследник на Търново е обявен ”багренородният” син от втория брак Иван Шишман. Иван Срацимир е изпратен във Видин. През 1356 г. той се обявява за самостоятелен владетел с титлата ”цар на българи и гърци”. Иван Александър е принуден да приеме мълчаливо този факт.  Иван Срацимир се оженва за дъщерята на влашкия воевода Николае Басараб – Анна и почти прекъсва връзките си с Търново, като се сближава с власите. Скоро видинският цар е принуден да понесе тежки изпитания. През 1365 г. маджарският крал Людвик І Анжуйски му поставя ултиматум да се признае за негов васал. Българският владетел отказва и кралят потегля срещу Видин. След едномесечна обсада на 30 май градът е превзет.  Цялото царско семейство е пленено и заточено в крепостта Химник (в дн. Хърватия), където е подложено на унижения и е принудено да се откаже от православието и да приеме католицизма. Иван Александър не успява да помогне веднага на своя син, но през 1369 г. организира коалиция с участието на влашкия владетел Владислав Влайку и деспот Добротица. Обединените православни сили прогонват маджарите от Видин, връщат от заточение Иван Срацимир и той отново заема престола.  Маджарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход срещу турците, в който участват маджари, поляци, французи, германци и англичани. През лятото на 1396 г. тази войска, наброяваща около 60-хиляди души, стига до Видин. Цар Иван Срацимир отваря вратите на града пред кръстоносците и се нарежда на тяхна страна, надявайки се на успех. На 25 септември 1396 г. крал Сигизмунд обаче претърпява пълно поражение в битката при Никопол. След тази победа султан Баязид се отправя към Видин. Иван Срацимир го посреща пред стените на града ”без страх поради получените обещания”, както пише Григорий Цамблак. Какво е обещавал султанът, не е ясно, но градът е превзет и царските съкровища са заграбени. Цар Иван Срацимир е заточен в тогавашната турска столица Бурса в Мала Азия. Предполага се, че завършва живота си в тъмницата, удушен по заповед на султана през 1397 г. Видинският цар Иван Срацимир независимо от брат си цар Иван Шишман в продължение на половин век отстоява българските територии, духовните и материални ценности на държавата и народа. Неговото дело продължава синът му Константин ІІ Асен.

Цар Константин II Асен е Син на Цар Иван Срацимир (1356-1397), владетел на Видинското царство. Роден в началото на 70-те години на ХІV в. от брака с влашката принцеса Анна Басараб. Баща му го коронясва за съвладетел още в младежките му години. Църквата го величае като ”нов христолюбив Константин”, ”доблестен и мъдър”, предопределен за велики дела. Вероятно Видинското царство след 1397 г.  придобива  васалитет с утежнен статут под властта на престолонаследника Константин ІІ Асен. След битката при Анкара през 1402 г., където султан Баязид е пленен от императора на монголите Тамерлан (1336-1405) и загива, неговите наследници Сюлейман, Муса и Мехмед І започват междуособна борба за престола, която отслабва и разпокъсва османската държава. От това се възползва маджарският крал Сигизмунд, който организира през 1404 г. християнска коалиция за война с турците. В коалицията,  наред със сръбския крал Стефан Лазаревич, трансилванския воевода Мирчо Стари, участва и видинският цар Константин. През 1406 г. обединените християнски войски разбиват османците и завладяват Силистра. В българските земи избухва въстание, известно като въстанието на царските синове Константин и Фружин (синът на цар Иван Шишман) – движение за възстановяване на българската държава. Най-широк размах въстанието придобива  през 1408 г. Срещу въстаналите българи насочва своите войски Сюлейман и нанася удар на Фружин в Темско (при Пирот). В продължилата през 1409 г. междуособната война между братята султани българите застават на страната на Муса, който им обещава подкрепа. Водят се ожесточени сражения, в които участват българи, сърби и власи. Муса  убива Сюлейман и се обявява за османски владетел. След това той обаче скъсва съюза с християните и подлага на  опустошения българските земи. 

Във фолклора остава страшният образ на убиеца Муса Кеседжия. Силите на цар Константин не са сломени и той продължава успешни действия за отвоюването на бащиното си наследство. Заедно с другите балкански владетели той подкрепя третия брат от претендентите за турския престол – Мехмед І в борбата му с Муса. През 1413 г. Мехмед І побеждава Муса и сключва мир с християнските си съседи, включително и с Константин ІІ Асен. Преди османската кампания за превземане на Константинопол през юни 1422 г. султанът предприема настъпление срещу християнските си съседи на Балканите. Фируз бей е изпратен със силна войска към Влашко. Тогава вероятно е ликвидирана и българската власт във Видин, а цар Константин ІІ Асен е принуден да избяга в Унгария. За смъртта на Константин ІІ, ”прославеният император на България”, съобщава Константин Костенечки. Според него царят умира на 17 септември 1422 г. в Белград. Българските царски поменици  завършват с имената на Константин и Фружин, или само с ”Константин Асен цар”. Към името на този последен български владетел, отбелязан в редица европейски извори, естествено се прибавя и името Асен, тъй като Шишмановия род е клонка от Асеневата династия. Той е последният български владетел на Второто българско царство. България изпада под 6 вековно турско владичество.